Музика на душата – Тери Пратчет

Ако приемем, че Вслушващите се монаси от планината Овнерог са прави и всичко наистина е възникнало от един първичен звук, можем да си представям, че когато сър Тери си отиде, Света на диска е станал много, много тих.9789544220570

И с това ще спра да човъркам една рана, която у повечето почитатели на фентъзито, не е зараснала, както и ще пропусна да обяснявам какво влияние има Пратчет в този жанр и какъв блестящ ум загубихме преди две години. Вместо това ще въздъхна тихичко за страхотния разговор между него и Смърт, който никога няма да чуем, и ще се потопя за пореден път в този щур, щур свят, който ни остави.

Открай време, когато искам да прочета нещо с гарантирано качество, от което няма да се разочаровам, отивам до рафта и си избирам нещо Пратчетово. Хубавото на неговите книги е, че са много разнообразни, така че винаги можеш да си намериш нещо подходящо за настроението (или липсата на такова), и стават все по-хубави с всеки следващ прочит. А пък съм сигурна, че ще дойде ден, когато и аз ще започна да чета историите от Света на Диска в хронологичен ред или тематична последователност. Или пък…

„Внимавай какво си пожелаваш. Не знаеш кой те слуша.”

Боговете над Света на диска отново скучаят. И когато бардът Имп от Лламедос се зарича да стане най-великия музикант, естествено е да се търкулнат някои зарчета, да засвяткат тук-там светкавици (за драматичен ефект) и Вселената да се пренареди според думите му.

Трябва му само подходящото място (Анкх-Морпорк), група (трол и джудже, които същи си търсят късмета в големия град) и инструмент (арфата не е много подходяща за случая). Когато всички подходящи елементи си идват на мястото и един оглушителен акорд ражда Музиката с камъни в нея, ритъмът просто залива улиците на Анкх-Морпорк и дори успява да се просмука в Невидимия Университет. За отрицателно време се пръкват орди от фенове, на които изведнъж им се приисква да си продерат гърлото от викане и може би да счупят китарата, която са си купили по-рано, да не говорим за внезапното влечение към кожените дрехи и гела за коса. Почитателите на Групата с камъните са толкова много и толкова буйни, че накрая дори Лорд Ветинари трябва да признае, че е недоволен от ситуацията. (А един майстор на китари е точно на противоположното мнение.)

„Тази музика не само чупеше оковите, но и бягайки успяваше да ограби банката. Беше музика със запретнати ръкави и разгърдена риза, която ухилено вдигаше шапката си за поздрав и отмъкваше вагона със среброто.”

Междувременно Смърт за пореден път започва да си задава въпроси, на които е трудно да се отговори и си взима отпуск за неопределено време, поради което работата му временно се изпълнява от неговата внучка Сюзън. Само че тя притежава едно качество, което не е особено подходящо за тази работа – прекалено е… ами, прекалено човек. Като комбинираме това с инатливия ù характер, страстта към логиката и рационалното мислене, и разните му там бушуващи хормони, присъщи на девойките в тази възраст, нещата съвсем се объркват.
Защото музиката е жива. И търси някой, който ще умре за нея.

„Тя имаше форма. Тя имаше напор. Тя имаше ритъм, на който се танцува.
И всичко му се подчиняваше. ”

И тук като във всички книги на Пратчет, повечето лингвистични закачки са изгубени в превода. Няма как, неизбежно е. (Представям си колко е трудно да превеждаш точно този автор.) И въпреки това има достатъчно разпознаваеми препратки към Бъди Холи, Елвис, Бийтълс, Лед Цепелин и Роулинг Стоунс, например, че да накарат всеки музикален фен да засвири въображаемо соло от кеф.

Освен това Пратчет ни предлага един страшно забавен поглед към музикалната индустрия с все пощурелите фенове по турнетата (някои, от които хвърлят по сцената застрашаващи живота гигантски гащи), групитата, кръчмите с жива музика и, разбира се, продуцентите, в случая добре известния ни Диблър (който, предполагам се досещате, сам си прерязва гърлото с цялата тази работа). В „Музика на душата” са събрани цял куп любими образи, някои от които (повярвайте ми) никога не сте виждали в такава светлина.

Така че, ако сте я позабравили или – още по-лошо! – не сте я чели досега, препоръчвам горещо да я прочетете, само гледайте наоколо ви да няма подходящи за чупене инструменти в случай, че ритъмът много ви влезе под кожата.

книжни изрезки:

Смърт от Света на Диска по някакви свои подбуди веднъж спаси мъничко момиченце и го отнесе в дома си между измеренията. Остави я да порасне до шестнадесетгодишна, защото беше убеден, че с по-големите деца е по-лесно да се справиш, отколкото с по-малките. Това пък показва, че може да си безсмъртна антропоморфна персонификация и пак да си заблуден до немай къде…
*
В края на краищата от една по-безстрастна гледна точка и разнасящият чума плъх не е лошо животно.
*
Тогава черепът промълви:
– Ех, какво подрастващо поколение…
– Мисля, че за всичко е виновно образованието – заяви птицата.
– Много знания са опасни, и то доста по-опасни от малко знания. Често го казвах приживе.
– И кога беше това всъщност?
– Не помня. Май бях голям всезнайко. Вероятно учител или философ, такива ми ти бълвочи. А сега са ме поставили на рафт, за да ми дриска някакво пернато на главата.
– Много алегорично – отбеляза гарванът.
Реклами

NW – Зейди Смит

За Зейди Смит знам, че постига впечатляващ успех, когато е на 21. Оттогава книгите ù постоянно намират място в различни класации за най-добри съвременни романи. Заради това, а и защото две от тях са част от поредицата „Отвъд” на издателство Жанет 45, в последно време все търсех начин да се добера до тях, но по някаква причина доста дълго време това така и не се случваше. Взех си, например, „За красотата”, но разбрах, че е нещо като осъвременена версия на „Хауърдс Енд“ на Е.М.Форстър, която не съм чела, затова се разминах и с тази. Може би „Бели зъби” е по-подходящ роман за запознаване с авторката, не знам, не мога да кажа все още, но пък спокойно мога да твърдя, че в „NW” не бива да се хвърляте през глава.

190950_b„NW“ е пощенският код на Северозападен Лондон, затова заглавието е запазено в оригиналния си вид. Важно е, защото градът и по-специално тази част от него, е сърцето на романа, което тупка забързано, за да навакса с всичко, случващото се в него. Лия, Натали/Кийша, Феликс и Нейтън са основните герои, около които се завихрят събитията в него. Те са силно свързани или бегло свързани, и голяма част от същината на тези връзки става ясна едва на финала. Покрай тях срещаме съпрузи и майки, и любовници, и деца, и хора, които навлизат в животите им случайно, но оставят трайни следи, и между всичко това се оказва, че ние самите сме непознати на улицата или може би в автобуса, или дори познати на познатите им, които научават за тях едва ли не случайно, напосоки и тъкмо решаваме, че сме ги опознали и те си тръгват без предупреждение.

Началото ме увлече, без да знам дали ми харесва, първата половина ме обърка, без да мога да кажа, че ми е неприятно. „NW“ изисква не толкова съсредоточаване, колкото отпускане – за да го усетиш, трябва да се оставиш на езика да те води, защото в него е важно не толкова какво се случва, а как е разказано, че се случва. Самата Зейди Смит го определя като „упражнение по стил”, което може да е предизвикателство за четящия, но майсторството и богатството на езика ù (и превода!) го правят приятно и интересно. Тя експериментира дори с графичното оформяне на думите – диалозите са ту декорирани с кавички или тирета, ту се пръкват от нищото, думите се разпиляват по страницата, а речта често се проявява в най-естествения си вид с присъщите си прекъсвания, неясноти и двусмислия.

Книгата е разделена на четири части, всяка от които се отнася за един от героите и е написана много по-различно от предходната, заради което е невъзможно да се опише. Смит не следва правила, тя следва ритъм – ритъмът на езика, на улицата, на живота. Най-силно това се усеща в първата част, частта на Лия. В един момент те потапя в безкраен поток на съзнанието, в който се смесват мисли, диалози, текстове от песни, дочути по радиото или припявани през деня, в следващия той е рязко прекъснат от задъхани, безглаголни изречения, които запечатват образи и „превеждат” градската атмосфера. Частта на Феликс е най-концентрирана и доближаваща се до по-традиционната форма, докато тази на Натали (или Кийша) е съставена от над 180 малки фрагмента, прехвърчащи през времето и пространството спомени и случки, които изграждат един портрет, като междувременно се засягат темите са приятелството, съзряването, идентичността и успеха.

„NW“ е неочакван, пулсиращ, жив. За мен беше по-скоро преживяване, отколкото четене и като такова премина през всевъзможни етапи и противоречащи си усещания. А и докато четях, все се сещах за A Day in Life на Бийтълс, много пасва, според мен, I read the news today, oh boy. 🙂 Зейди Смит ми стана дори по-любопитна от преди и с удоволствие ще премина към останалите ù неща, когато ми се отдаде възможност. А когато отида в Лондон, ще се оглеждам повече, за да сравня културно-социалните си впечатления с тези, които тази книга ми остави.

книжни изрезки:

За майката времето се смалява, остава ù да измине немного път. Иска ù се да смачка миналото на достатъчно мъничка топка, че да може да я вземе със себе си. Работата на дъщерята е да слуша. Не я бива много в това.
*
Не са добри хора. Не са достатъчно почтени дори да бъдат хора, които не се притесняват да бъдат добри хора.
*
Последното, от което се нуждае удавникът, е друг удавник, който да се вкопчи в него.
*
Хората не бяха хора, а просто резултат от език. Можеш да ги създадеш и да ги убиеш в едно изречение.
– Оуен Кафърти.
– Не си го спомням, мамо.
– Оуен Кафърти. Оуен Кафърти! Грижеше се за всички доставки в църквата. Мустаци. Оуен Кафърти!
– Да, добре, смътно си го спомням. Защо?
– Почина.

Мосю Жан в преследване на щастието – Томас Монтасер

Мосю Жан в преследване на щастието“ е от наивна по-наивна книга, която трябва да се подхване с нагласата, че е наистина леко и бързо четиво. Ще се хареса повече на онези, които имат по-голям запас от оптимизъм и вяра в добрия, стар щастлив край – идеална е, ако искате да се откъснете за кратко от напрегнатото си ежедневие с нещо, което няма да ви натовари допълнително. След което ще напуснете улиците на Цюрих, ще се върнете обратно към каквото имате за вършене и… най-вероятно ще я забравите. Понякога се получава и това, но пък не всички книги трябва да предизвикват емоционални сътресения, иначе четенето би било далеч по-опасно удоволствие.Print

Кой ни е виновен, когато сами си създадем погрешни очаквания?

Аз наистина си разтоварих с нея, но ми дойде една идея по-разтоварваща, отколкото трябваше, а съдържанието ме разочарова. Корицата веднага си асоциирах с ето тази разкошотийка на Уес Андерсън. Заглавието пък ме подведе да очаквам нещо по-скоро като „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ на Рейчъл Джойс, т.е. история тип възрастен-човек-тръгва-на-приключение, но приключение, за мое най-голямо съжаление, нямаше. (Между другото, пенсионерите май са новите тийнейджъри, хм? ;)). Колкото до сравнението с „Човек на име Уве“ на задната корица – аз не мисля, че имат много общо, освен няколкото допирни точки, но книгата на Бакман определено е в пъти по-добра.

Историята накратко: време е мосю Жан да се пенсионира от дългогодишния си пост на консиерж в грандхотел и тъй като съпругата му е починала и няма деца, няма кой знае какво за правене, освен да продължи да върши това, което може най-добре: да изпълнява желанията на другите.

Който прекарва целия си живот в това да служи на другите и да се прави на колкото се може по-невидим, винаги се поставя в опасност да изгуби собствените си чувства.

Или да се превърне в безинтересен герой. Мосю Жан просто е прекалено добър, за да ти хареса. Той си остава благороден и отдаден на другите човек от началото до края и до такава степен, че просто не можеш да му повярваш. Не претърпява никакво кой знае какво развитие в рамките на романа (нито пък който и да е било от героите, като стана дума за това). Е, има си някакво тъмно и непристойно минало, но той ни е представено само в общи линии и не внася нищо интригуващо в сюжета. Всъщност, за книга, чийто герой е прекарал по-голямата част от живота си, изпълнявайки прищевките на богатите гости на хотела, липсват каквито и да е интригуващи или изпълнени с хумор ситуации, които биха придали малко повече живот на повествованието.

Мосю Жан в преследване на щастието“ успешно може да замени чаша топъл шоколад в студеното време, тъй като не изисква много време и усилия, а може да ви оправи настроението, но предупреждавам, че точно тази доза е малко по-подсладена. Консумирайте на своя отговорност.


книжни изрезки

Човек остава дотогава играчка на съдбата, докато не я грабне в собствените си ръце.
*
Изкуството да виждаш света в дребните детайли се равнява на изкуството да не се ограничаваш да мислиш на дребно.
*
… някаква приказна парижка любовна история, написана от тайнствен автор, нещо, в което мечтите ти да потънат, но съвсем нереалистично, разбира се – че коя толкова сложна любов някога е имала щастлив край?
*
В днешно време по-скоро му се струваше, че животът е безкрайна вита стълба, по която човек може непрестанно да се изкачва, без някога да стигне целта си. Там прекалено много неща оставаха незабелязани, тъй като непрекъснато трябва да гледаш нагоре с очи, насочени към недостижимата цел.

Човек на име Уве – Фредрик Бакман

Когато навсякъде се говори за една и съща книга, нормално е любопитството ми към нея да се събуди. От друга страна, в един момент се настройвам отрицателно, защото 1) заглавието ми е писнало още преди да имам възможността сама да посегна към него 2) прекалено многото положителни мнения и шумотевица около него увеличават шанса от разочарования.

uve

ИК „Сиела“

Човек на име Уве“ е от тези книги, които сякаш всички освен теб са прочели. Исках да изчакам съпътстващият я шум да поутихне, само че докато го правя, у нас издадоха и другите две произведения на Фредрик Бакман. Те се приеха горе-долу със същия ентусиазъм и дадоха на хората още два пъти повече поводи да споменават името му. Така че се престраших най-накрая да видя за какво става въпрос в тази толкова обсъждана книга.

Началото не ме очарова. Вярно, чете се лесно, но Уве е от онези вечно недоволни киселяци, с които се сблъскваме ежедневно, така че нито мрънкането му, нито грубиянското му поведение ми бяха забавни. За мое щастие, още след няколко глави става ясно, че цялата книга няма да е само низ от ситуации, в които Уве се държи като Уве. Той се превръща от мърморко, за който си мислите, че живее, за да вгорчава живота на другите в мърморко, който вгорчава живота на другите, но има причини за това.

Една от тях е покойната му съпруга Соня – персонаж, който, струва ми се, веднага би оглавил класацията за най-обичан герой през последната година, ако имаше такава. Тя е пълна негова противоположност, неговият цвят, както се казва в книгата, чието отсъствие го оставя опустошен, но по типичния за него начин, а именно – твърдоглав и устремен към целта си. А тя е простичка – да са отново заедно. Което се оказва много трудно, като се имат предвид всички онези образи, които щъкат около него и все търсят помощта му, която той, от своя страна, не може да им откаже, защото си има принципи (ключова дума, да се подчертае и запомни). Точно покрай тях започна да се променя и мнението ми за самия Уве, защото как може човек, заявяващ, че сега няма време да умре, с цялата сериозност и отговорност на това изявление, да не ти стане симпатичен накрая?

Взаимоотношенията му с другите са понякога комични, понякога тъжни, а в повечето случаи – трагични. Особено ми се отличи онази глава, в която отдалечаването между Уве и някогашният му приятел Руне е представено чрез автомобилите, които си купуват през годините. Само да не си помислите, че проблемът е в марките! Цели животи има в тази глава, ама трябва да я прочетете, за да я усетите.

Има много тъжни неща в тази книга, наред със смешните. Ама хем са тъжни, хем не успяват да те потиснат и всъщност шансът да завършиш четенето ѝ една идея по-усмихнат и сърцат от преди, е доста голям. И точно затова е книга, която би могла да се хареса на всеки.

Уверете се и вие.


книжни изрезки

Хората са такива, каквито са, заради онова, което вършат, не заради онова, което приказват.
*
В този свят човек излизаше от употреба още преди да му е дошло времето.
*
Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.
*
Всички хора искат да живеят достойно, но достойнството е различно понятие за различните хора.
*
Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща. Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясня какви ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.
*
Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.

Жената жерав – Патрик Нес

Първата книга на Патрик Нес, която прочетох, беше „Часът на чудовището“, след което доста време не исках да посягам към нищо негово. (Който я е чел, разбира защо, а за тези, които не са – не го казвам с лошо.) Но „Жената жерав“ веднага ми привлече вниманието с елегантната си корица и ми ми създаде очакване за нещо толкова древно и митично, че нямаше как рано или късно да не я започна.

Тя започва ударно с нахлуване на онзи, непознатият свят, в нашия, после потъва в ежедневния product_117ритъм на Джордж, докато не намери отново магията в лицето на енигматичната Кумико. Общо взето така и е написана – в основата ѝ стои японска фолклорна приказка, красива приказка при това, което дава достатъчно основание поетичния език на Нес да разкаже тази нежна история, но който току се преплита с банални случки и разговори, които спокойно биха могли да се извадят от всяка битова драма. Трябва да призная, че това донякъде ме препъна в четенето – очаквах книгата да е също толкова приказна, колкото изглежда и звучи, докато тя всъщност се опитва да балансира, но залита ту в едната, ту в другата посока. Защото докато Кумико и Джордж творят чудеса, дъщеря му Аманда се опитва да се справи със собствения си объркан живот, изпълнен с до болка познати несправедливости. Разбира се, съдбите и на тримата се преплитат и започват да се променят от момента, в който се срещат.

И тъй като това е история и за това как всеки има своята истина, си мисля, че би могла да се прочете различно през всеки един от героите. Аз лично си избрах Аманда, което едва ли е изненадващо. Най-лесно е да се идентифицираш със стаения ѝ гняв, с безсилието и огорчението от нещата, които не можеш да промениш, с трудността да се ориентираш в сложната схема на съвременното общуване. Обаче тайно да се надяваш, че ще откриеш онзи скрит ключ, който ще ти помогне да ти даде смисъл.

Накратко: „Жената жерав“ е за всички онези обикновени и объркани хора, които имат нужда от малко магия в животите си, за да се превърне той в историята, която биха искали да разказват.


книжни изрезки

– Ето това никога няма да го проумея – продължи Кумико. – Неспособността на хората да имат ясна представа за самите себе си. Неспособността им да се виждат такива, каквито в действителност са, а не такива, каквито се боят, че са, или такива, каквито биха искали да бъдат, а именно такива , каквито наистина. Защо за вас онова, което наистина сте, никога не е достатъчно?
– За кого не е достатъчно? За мен лично? Или за хората по принцип?
– Само ако можехте да видите истината за себе си…
– Ако я виждахме, нямаше да сме хора.
Кумико млъкна, сякаш някой я зашлеви, а после на лицето ѝ се изписа неуловило задоволство.
– Това ли е? Това ли било?
– Мисля, че да бъдеш човек означава да се стремиш към още – каза Аманда. – Да искаш. Да жадуваш. През повечето време все за неща, които бездруго вече имаш. Стремежът отравя всичко.
– Но е една сладка отрова?
– Понякога.

Първа равносметка след апокалипсиса – Фредерик Бегбеде

Читателският дневник на един писател

Интересуваме се какво пише един автор, но понякога ни е любопитно и какво чете. По този начин успяваме да се докоснем до неговите източници на вдъхновение, а в случай, че литературните ни вкусове съвпадат – да го почувстваме по-близък и съответно неговите писания – по-лични. Може би затова много автори избягват да участват в съставянето на подобни списъци. Изисква се особен вид творчески непукизъм (или може би е по-скоро егоцентризъм), за да се ангажираш с подобно нещо и без притеснение да застанеш зад думите, че по този начин ще покажеш собствената си „неграмотност“ .

pravnsmslapok3„Да избереш сто книги, които харесваш, означава да покажеш що за човек си.“ Фредерик Бегбеде е от онези съвременни френски писатели, за които подобно „разсъбличане“ пред публиката е напълно нормално. Обикновено Бегбеде пише скандални романи за ексцентрични бохеми от френският елит, а в сюжетите му винаги присъства автобиографичния елемент. Но „Първа равносметка след апокалипсиса“ е есеистична книга, която ми хареса повече от по-голямата част от прозаичните му произведения. Десет години по-рано той прави нещо подобно с „Последен опис преди ликвидацията“, в която коментира класацията на 50-те книги на века, избрани от французите. „Първа равносметка след апокалипсиса“ обаче е коментар на 100-те негови любими книги, един вид литературна изповед на автора. Между другото, въпросният апокалипсис според него е все по-разпространяващата се електронна култура, която ще доведе до края на хартиената книга. Той се страхува, че мрачното бъдеще от романа „451˚ по Фаренхайт“ на Бредбъри е на път да се стане реалност – човекът прекарва все повече време в една виртуална реалност и постепенно забравя стойностните неща и така на татък. Не мисля, че този апокалипсис „вече е настъпил“, нито, че скоро ще му дойде времето – поне не в степента, описана от Бегбеде. А той като че ли подценява читателите си и малко претенциозно се изкарва „последният защитник на хартиената книга“, въпреки че няма причина тя да не продължи да съществува, наред с електронната.

Уводът започва така: „Книгите са хартиени тигри с картонени зъби, уморени диви зверове, които очакват единствено да бъдат разкъсани.“ На неопитния читател това определение ще се стори агресивно и грубовато, но който е прекарвал повече време сред книгите знае колко тежка може да бъде битката между съзнанията на автора и читателя, необятните места, на които ни изпращат и мислите, които предизвикват. Да, четенето е преди всичко удоволствие, но като всяко нещо има и тъмна страна и любителите на хартиени авантюри не се колебаят да се потопят в тази двойнственост.

„Чета, за да избягам, пиша, за да се върна“, казва Бегбеде в книгата си. А това прави „Първа равносметка след апокалипсиса“ неговото междинно място за почивка. Всяка глава в нея е изградена по идентичен начин: представяне на съответния номер книга и биография на нейния автор. Класацията е подредена по низходящ ред, така че докато стигне до първото място читателят вече е придобил ясна представа какво може да очаква. Самите глави не са много дълги – две-три страници са достатъчни за Бегбеде, който по принцип не пише разточително. Списъкът му е непретенциозен, лишен от обичайните за подобни преброявания класики, но много личен. Изобилства френските заглавия, но се срещат автори от всякакви националности, като специален акцент пада върху американските писатели, за които казва: „В Съединените щати двайсетгодишните хлапаци пишат като у нас шейсетгодишните.“, а също и „Странно нещо е американската литература. В Европа не се стремим писането непременно да е полезно. В Америка искат романите да преобразуват съществуването ни“. Неслучайно на първото място в класацията му стои американски роман – „Американски психар“ от Брет Ийстън Елис. За Бегбеде това е романът на века, този, който го вдъхновява и към който се стреми, романът, който е „смлял всички останали“.

След това – мълчание. Няма заключителни думи, нито послеслов. Сякаш Бегбеде едновременно иска да удари печат под избора си (Номер 1! Край на броенето!) и оставя някакво чувство на недовършеност, с което да покаже, че четенето, търсенето и писането за книги никога няма намери своята крайна точка.

В крайна сметка, „Първа равносметка след апокалипсиса“ би се харесала на всеки обичащ книгите човек, дори той да не е почитател на автора ѝ. Поради разнообразието, което предлага, е подходяща за всяка библиотека, без да е задължителна. Това е едно любовно признание към книгите, което ще трогне всеки читател и ще го подтикне да състави свое собствено.